Асен Павлов е съвременен български историк и изследовател, чиято работа се фокусира върху военната история на България през ключови моменти от формирането на новата ни държавност. Завършил Университета за национално и световно стопанство (УНСС) със специалност маркетинг и мениджмънт, Павлов развива своята научна кариера в областта на родовата памет, военно-историческите символи и по-специално бойните знамена, които са съпътствали българските войски от края на XIX до средата на XX век.

Автор е на серия публикации, посветени на военната история и символиката на бойните знамена, като неговите изследвания се отличават с обширен архивен материал и внимание към детайла — качества, които личат и в последното му издание “Бойните знамена на българската армия (1876–1881)” от 2025 г. Това изследване носи духа на епохата и възстановява историята на военните знамена, които са били не само символи на чест и гордост, но и свидетели на смелостта и саможертвата на българските войници в най-критичните моменти на националното ни възраждане.

1. Господин Павлов, написахте една малка като формат, но сериозна като съдържание книга за българските бойни знамена след Освобождението.

Моля, разкажете на Вашите читатели как се роди тази книга за Вас, как се яви тази тема и защо.

Тази книга е плод на моето любопитство, както към моята лична родова история, така и към българската военна история като цяло. Търсенето на документи за знамената, под които вероятно са воювали моите предци по време на войните за Национално обединение (1912-1918), изцяло преобърна фокуса и посоката на изследванията ми и от просто любопитство прерасна в книга. Дадох си сметка, че не знам много неща и така започнах да търся и да събирам информация не само за бойните знамена, но и за тяхната връзка с историята, за обстоятелствата около тяхното създаване, за хората, които са ги развявали и са ги опазвали от посегателства с цената на живота си. Така се появи идеята за книга, която да съхрани историческата памет както за знамената на нашата славна българска армия, така и за едно бурно и съдбовно време, за хората, жертвали живота си в името на святата идея за Освобождение.

2.Как Вие лично определяте съдържанието и и какво мислите за темите в съвременната българска историческа популярна и научна белетристика? 

В българската история има много неясни моменти, които, поради една или друга причина, се използват от историци или от политици за защита на определени интереси, но не и в интерес на историческата истина. От друга страна обаче, в историята не трябва да се търси сензацията, това, което привлича интереса на широката публика или е угодно за нечия кауза в дадения момент, защото  изследователят има отговорност не само пред себе си, като бъде безпристрастен в оценката си, а и пред поколенията – да възпитава в тях чувство за справедливост и национална гордост. Според мен е необходимо да се работи в посока на това да не се скриват отрицателните явления и моменти от историята, които обаче трябва документално да се изложат, без да се дава крайна оценка за тях. Това, на което трябва да се научим, е, че от дистанция на времето е лесно да се издават „черно-бели“ присъди за това кое е правилно и кое не, без да се отчитат многото и различни фактори (в това число и външнополитически), които могат да окажат влияние върху социално-икономическите и политическите процеси в едно общество като нашето.

3. Моля, споделете с читателите на Издателство „Послепис“ за Вашата работа със знамена-светини, извори, архиви, военни свещеници. Какво Ви прави впечатление за проблемите и нуждите по тази тема?

По време на изследването ми се наложи да използвам документи в различен тип институции – архиви, библиотеки, музеи, читалища и т.н. С малки изключения, почти навсякъде срещнах разбиране и там, където имаше някаква информация, получих нужното съдействие. Пример за това е Народно читалище „Зора-1860“ в гр. Сливен, което ми предостави изследване за гимнастико-стрелковите дружества. Системата на държавните архиви също е създала подходящата организация да получите в голяма степен търсеното от вас, като предоставя и възможност да ви се направи проверка и копия на исканото (дигитално или хартиено). Малко по-особен е случаят с музеите, и особено с НВИМ, което, предвид отговорността, която носят за съхранение на културното ни наследство, обяснява до известна степен тяхната дистанцираност. Според мен това може лесно да се преодолее чрез създаване на подходящо законодателство, за да може интересът и на двете страни да бъде защитен. Относно самите документи, мога да споделя, че работата с документи в голямата си част включва ръкописи, което прави разчитането им изключително интересно. С времето се научих да разчитам почерци, а така също обозначения, които се срещат по документите. Например латинската буква „N“ е използвана вместо славянската „Н“, което първоначално може да обърка читателя, но с времето тя става част от общия текст. Друг често използван символ е „і“, който се използва вместо буква „И“ или цифра „1“. Т.е. по този начин, освен до правописа, чрез документите човек се докосва и до епохата, в която те са писани.

4. Моля, разкажете какво е за Вас България, какво бихте искали да кажете на Вашите български читатели?

Аз много харесвам девиза на подофицерското дружество, съществувало у нас до 1944 г. – „Преди всичко България!“ Повече от това не мога да кажа. Искам да пожелая на вашите читатели да пазят родовата си памет, да уважават страната си и да я обичат такава, каквато е. И да са готови да се жертват за нея. Защото човек има само една майка и една родина – България!