Разкажете за произхода на интереса Ви към проблемите, свързани с Югославия. Как се стигна до проучване точно на тази тема, беше ли това непременно обвързано с назначението Ви за кореспондент на български медии в Социалистическа федеративна република Югославия?
Велизар Енчев: Вече не е никаква тайна, че през 1987 г. бях изпратен за кореспондент в комунистическа Югославия, но това бе прикритие на моята втора работа – офицер в Белградската резидентура на българското външно разузнаване. А получих покана за работа в 17-ти отдел на ПГУ-ДС, защото като студент в Софийския университет имах особен интерес към „македонската тема“. Този отдел във външното разузнаване работеше по четири комунистическите страни – Албания, Румъния, Югославия и Китай.Югославската тема беше най-деликатната в разузнаването до 1989 година, защото по „македонския въпрос“ и антибългарската политика на сръбските комунисти имахме сериозни разминавания със СССР. По тази причина работещите в „югославския сектор“ на 17-ти отдел не бяха изпращани за обучение в съветска разузнавателна школа. Нещо повече – в Международния пресцентър в Белград български и съветски кореспонденти на два пъти влизаха във вербални сблъсъци заради подкрепата на руските журналисти за македонизма.
Пребиваването ми в СФРЮ в периода 1987-1993 ми позволи да наблюдавам отблизо зараждането, възхода и краха на сръбския национализъм и поведението на сръбския комунистически лидер Слободан Милошевич. Всъщност този човек се оказа гробокопачът на СФРЮ.
Някои историци твърдят, че Западът разбил Югославия, което е вярно само наполовина. Западът умело се възползва от сръбския национализъм и подкрепи националните движения в Словения и Хърватия, но Милошевич и сръбските генерали запалиха искрата на словенския и хърватския сепаратизъм.
Парадоксът е, че родената в средата на 19 век югославска идея е прегърната първо от словенците и хърватите, които недоволстват от подчинения си статут в Австро-Унгария, докато сърбите са резервирани към интеграцията със словенците и хърватите, защото първи са отхвърлили османското владичество и вече градят своя национална държава.
Но след края на Първата световна война, когато се случва разпадът на две империи – Османската и Австро-Унгария, Сърбия прегръща югославската идея през 1919 г., когато е Създадено Кралството на сърбите, хърватите и словенците.
Чрез тази интеграционна идея крал Александър Караджорджевич силово налага доминацията си не само над словенците и хърватите, но и над косовските албанци, босанците и българите във Вардарска Македония.
70 години по-късно католическите Словения и Хърватия откриват горчивата истина, че има сериозни цивилизационни разлики (в полза на Виена и във вреда на Анкара) между османската тирания и австро-унгарския абсолютизъм.
Моля, като един от най-запознатите в България по темата Югославия и разпадането й, да коментирате възможността според Вас за истински Балкански съюз, продиктуван от общото ни Балканско добро, а не от религиозни и национални противоречия и вековни конфликти? Какво според Вас трябва, за да постигнем Балкански съюз на Разбирателството? Велизар Енчев: В момента продължава вторичният разпад на Югославия. Босна и Херцеговина е в тежка институционална криза, защото Република Сръбска е поела по пътя на сепаратизма.Република Сърбия отказва да приеме независимостта на бившата автономна област Косово, а сръбското малцинство в тази минидържава се бори за вътрешна автономия.
В Република Северна Македония „албанският фактор“ е все по-радикален в исканията си за държавотворност.
Албания подкрепя държавността на Косово и стимулира претенциите на македонските албанци, които наложиха искането си за двуезичност в Западна Македония.
Подобно е положението и с Румъния, която не крие претенциите си към Република Молдова, откъсната от Румъния, както българите в Македония бяха откъснати от България след двете балкански войни (1912-1913) и Първата световна война (1914-1919).
Неслучайно в международните отношения „Балканизация“ означава процес на държавен разпад, съпроводен от етническа и политическа фрагментация на новообразуваните държавни единици.
➡️На Балканите, с изключение на словенците, всеки народ с държава си има народ и държава – „близнак“:
Албания → Косово;
България → Северна Македония;
Гърция → Република Кипър
Румъния → Република Молдова;
Сърбия → Република Сръбска;
Турция → Северен Кипър;
Хърватия → Хърватска република Херцег-Босна (присъединила се на 18 март 1994 г. към Босна и Херцеговина)
Как на този фон изобщо може да се говори за Балкански съюз с народите от бивша Югославия? Още повече, че в Хърватия и Словения терминът „Балкански съюз“ се приема за ерес.