Александър Кертин е историк, преподавател и автор на книги, посветени на историческите и политическите процеси, които оформят съвременния свят. В своите изследвания той разглежда историята през призмата на геополитиката, идеологиите и обществените промени.
„Краят на втората руска революция“ е неговата книга, посветена на съвременните процеси в Русия и на събитията, които авторът разглежда като част от дълбока политическа и обществена трансформация.
С аналитичен подход и стремеж към различен прочит на познатите исторически събития, Александър Кертин поставя въпроси, които провокират читателя да погледне отвъд утвърдените интерпретации.
Защо войната в Украйна се очертава като световен преломен момент и има ли това
общо с историческото развитие на Руската Федерация?
Преломния момент, според мен, има следните първостепенни аспекти:
1. Икономическият и технологичен възход на Китай, създаването на БРИКС и реалната
заплаха за преодоляване монопола на всемогъщия долар. В тази връзка мога да
приведа един интересен факт. Преди няколко години бях в Казанлък на Празника на
розата. И този малък български град, бяха поставили на едно кръстовище очевидно
беден човечец, който подаваше преминаващите – българи и чужденци – текст на
луксозна хартия. Взех го, разбира се, и го запазих. Сега ще цитирам част от него:
заглавна страница, горе – „Петиция край на ККП“ . По средата женско лице с маска
против „ковид“. Долу – „Край на престъпната китайска комунистическа партия“. Вътре,
на първа страница, заглавие : „Време е да сложим край на ККП“. Следва текстът: „Тази
пандемия би могла да бъде предотвратена, ако не бяха лъжите на Китайската
комунистическа партия…Поглеждайки назад, можем да видим злия характер,
жестокостта и измамите на ККП. Нека защитим бъдещето си! Искаме по-добър свят без
комунизъм. Присъединете се към нас, за да заявим: Край на порочната Китайска
комунистическа партия“. И така до края, в духа на „добрите“, които „разкриват“
намеренията на „злите“, особено когато истинските им мотиви са съвсем други.
2. Западноевропейския, на първо място – германския – реваншизъм се подготвя още от
80-те години на XX l, с дискусията за фашизма в Германия, /т.нар. „спор на
историците“/, когато бе направен опит за ревизия на отношението към хитлеризма и
историята на Втората световна война. Този „спор“ бе открит от Ернст Нолте, който
формулира кратко тезата си с реторичните въпроси: „Не съществуваше ли „Архипелагът
ГУЛАГ“ преди Аушвиц? Не беше ли „класовото убийство“ на болшевиките логическо и
фактическо преддверие на „расовото убийство“ на нацистите?“.
По това време беше твърде рано да бъде приета тази ревизия в съответната
философско-историческа форма и политико-реторическа опаковка. След разпадането
на Съветския съюз се създадоха подходящите условия за превръщането на комунизма
в източник на всички злини, в едностранчива теодицея на модерната епоха. У нас се
стигна дотам едни да обявяват Ботев за „комунист“, други да отричат авторството му на
„Символ-верую на българската комуна“, прилагайки текстокритични методи, без да
познават достатъчно добре тогавашната политическа литература и специално –
приспособяването на религиозната форма на „Символа на вярата“ и „Катехизиса“ за
актуални политически цели /като анти-Наполеоновия „Катехизис на германците“ на
фон Клайст, преведен на испански със същата цел/.
3. Дехристиянизацията на Европа и непропорционалното нарастване на католици в
„Третия свят“, както бе наричан в миналото. А този постколониален свят е настроен
антизападно. Това не може да не тревожи Ватикана. Последното посещение на Папата
и особено посещението в Лурд и провеждането на литургия с участието на 1 000
свещеници /!/, пред около 2000 болни поклонници явно показва мобилизация на
Ватикана под ръководството на американския Папа.
4. На културно-образователно ниво, в западните университети се развиват и
задълбочават изследвания, чиято теоретична парадигма въведе през 80-те години на
XX в. от Едуард Саид /„Ориентализмът/. Западните университети днес произвеждат
повече критически настроени към Запада интелектуалци от когато и да било.
Това са симптоми, които могат да бъдат разчетени аналогично на икономическия и
военно-строителния прогрес на Германия в края на XIX и началото на XX в. който се
явява заплаха за хегемонията на Великобритания – така, както я вижда през 1907 г.
английския дипломат Еър Кроу. Виждам аналогия със заключението на Кроу в неговия
меморандум /„Memorandum on the Present State of British Relations with France and
Germany“/. В него той характеризира отношенията между Германия и Великобритания
с понятието „антагонизъм“, което дълго време се използваше от историците на
модерната епоха и Първата световна война.
„Може да се заключи, че антагонизмът е твърде дълбоко вкоренен в относителното
положение на двете страни, за да позволи той да бъде преодолян с временните
помощни средства, към които Англия толкова дълго и така търпеливо прибягва. От тази
гледна точка в случая следва да се приеме, че Германия умишлено следва политика,
която по същество е противоположна на жизненоважните британски интереси, и че
въоръжен конфликт в дългосрочен план не може да бъде предотвратен, освен ако
Англия жертва тези интереси, в резултат на което би загубила позицията си на
независима Велика сила…“ /подч. от мен – А.К./
Можем да предположим /извън принципите на историографската работа/, че
силовите линии на западните геостратегически центрове са се пресекли в идеята , че
една успешна война срещу Руската федерация, която ще доведе до разпадането й, ще
разреши тези западни проблеми. Най-малкото – ще консолидира Запада с масирана
антируска пропаганда. Но изглежда, западните геополитически инженери са вярвали в
програмата-максимум: войната да бъде спечелена преди Русия да е достатъчно
подготвена за нея. „Точката“ на пресичането, според мен, е политическото влияние на
американския неоконсерватизъм, в чието ядро, както е известно, стоят бивши
троцкисти.
Защо според вас Европа допусна тази война и какви очаквания са имали за нея на
континента и в САЩ?
Европа е заблуждаващо име по отношение на Западна Европа. Самото име е източно
/антично гръцко/ а „европейската“ цивилизация е разгръщане на Запад на религиозно-
културния синтез между юдео-християнтството /кумранските сектанти, в частност/ и
гръцкия неоплатонизъм в обсега на елинистическата цивилизация.
Същинското име на Запада е „Рим“. Римската държава изначално е милитиризирана
и експанзивна. Тя подчинява други политически общност с дисциплинирана военна
сила, като постепенно поглъща по-развитата елинистическа цивилизация /Рим
заимства дори тиванската фаланга на Епамимонд, която усъвършенства не толкова в
оперативно-тактическо, колкото в логистично отношение/. Нейният modus vivendi,
повтарян многократно от Марк Порций Катон-Стария в римския Сенат гласи: „И все пак
Картаген трябва да бъде разрушен“. Идеологическата трансформация на тази римска
традиция са кръстоносните походи. Клермонската Реч на папа Урбан II съдържа
пропагандната схема, която Западът използва срещу Русия от първата половина на XIII
в. когато папа Григорий IX забранява да се продава оръжие на руските княжества
/тоест, налага първите санкции срещу Русия/ до днес.
Ето я схемата на тази реч в четири точки, по версията на Робер де Монк /Робер
Монах/:
1. Изтъква се собственото религиозно-морално превъзходство. Подчертават се
достойнствата на бъдещите „герои“ и „добри християни“, за да бъдат убедени, че
техните деяния ще бъдат третирани като актове на висша справедливост, като божие
дело – „gesta dei“:
„О, роде франкски, роде отвъд планините, роде избран и обичан от Бога – както
блести в много от твоите дела – отделен от всички народи чрез положението на твоята
страна, както и чрез твоята католическа вяра и честта на светата църква!“….
….О, най-храбри войници и потомци на непобедими предци, не се израждайте, а си
спомнете храбростта на вашите предци. Но ако ви спъва любовта към деца, родители и
съпруги, помнете какво казва Господ в Евангелието: „Който обича баща или майка
повече от Мене, не е достоен за Мене.“
2. Подчертава се абсолютната религиозна другост и произтичащата от нея жестокост на
противника, с изброяване на действия, каквито някой някъде е извършвал в историята.
И задължително се включва изнасилването, което подсъзнателно настройва мъжете за
отмъщение:
„Те /род от персийското царство, прокълнат род, род напълно отчужден от Бога/
разрушават олтарите, след като са ги осквернили с нечистотата си. Обрязват
християните и кръвта на обрязаните или размазват върху олтарите, или изливат в
съдовете на кръщелния купел. Когато искат да измъчват хора с долна смърт, пробиват
пъповете им и, издърпвайки края на червата, го връзват на кол; след това с бичуване
водят жертвата, докато вътрешностите ѝ бликнат и тя падне ничком на земята….А какво да кажа за отвратителното изнасилване на жените? Да се говори за него е по-лошо,
отколкото да се мълчи.“
3. Следват обещанията за материални придобивки , които всеки се надява да получи
от войната на чужда територия като „добра инвестция“, както се изразява потомъка
на робовладелци от американския Юг, покойният Линдзи Греъм:
„…Тази земя, която обитавате, затворена от всички страни от моретата и заобиколена
от планински върхове, е твърде тясна за вашето голямо население; нито пък
изобилства от богатства; и едва осигурява достатъчно храна за своите земеделци.
Затова се избивате един друг, водите войни и често загивате от взаимни рани. Нека
омразата се оттегли от вас, нека кавгите ви приключат, нека войните престанат и нека
всички раздори и спорове да заспят. Влезте в пътя към Гроба Господен; откъснете тази
земя от нечестивия род и я подчинете на себе си.“
4. Накрая идва и морално-психологическата награда: тъй като призоваваните на
война „воини на Христа“ вече са убивали и ще продължават да убиват, те трябва да
бъдат предварително „опростени“. Морално-психологическа награда получават и
всички онези, които се идентифицират с воините, „освободили“, всъщност, ограбили
„светите места“ /и Константинопол по време на Четвъртия кръстоносен поход/.
„Бог ви е дал повече от всички народи голяма слава с оръжие. Затова предприемете
това пътуване за опрощение на греховете си, с вярата в нетленната слава на небесното
царство……….
….Всеки, който е оставил къщи, или братя, или сестри, или баща, или майка, или
жена, или деца, или земи заради Моето име, ще получи стократно и ще наследи вечен
живот.“
/Подчертаното навсякъде е от мен – А.К./
Днешният европейски съюз е модерната трансформация на Свещената римска
империя на германската нация. Новото в нея е централизацията и политическата
реторика, тоест, секуларната форма на защитаваните „ценности“.
Що се отнася до САЩ, те са завършения образ на „Рим“. Според собственото им
самоопределение, формулирано афористично от идеолога на войнстващия
унилатерализъм Робърт Кейгън: „Американците са от Марс, а европейците са от
Венера“. А ролята на прословутата му съпруга Виктория Нуланд в руско-украинските
отношения е добре известна.
Има ли връзка между украинските и руските либерали и каква е
тяхната историческа връзка?
Разглеждам историческите въплъщения на една или друга идеология /в случая –
либерализма/ в неокантианска перспектива, тоест, като „исторически индивиди“. В
този смисъл най-напред ще кажа, че според известния американски политолог
Джовани Сартори самото понятие „либерализъм“ е създадено във време, когато
новото откритие е било не политическия либерализъм, а икономическият
либерализъм. Тоест, понятието е обвързвало две явления с различен произход. Той
нарича това „случайно и злополучно съвпадение“. И подчертава, че Джон Лок, Уйлям
Блекстоун, Шарл дьо Монтескьо, Джеймс Медисън и Бенжамен Констан не са
теоретици на икономическия laissez-faire. За тях либерализмът значи господство на
закона и на правовата държава; свободата значи политическа свобода, а не
икономическия принцип на свободната търговия или още по-зле – закона за
оцеляването на най-силните. И заключава така: „Ако не беше това злополучно
съвпадение, днес нямаше да наричаме безразборно „либерализъм“ както идеите на
Монтескьо и Констан, така и идеите на Манчестърската школа /какъв абсурд!/, а по
всяка вероятност щяхме да използваме две различни наименования, предназначени да
поставят проблема за политическата свобода в един контекст, а този за пазарната
свобода – в друг.“
Много преди Сартори да напише това, през 80-те години на XIX в. журналистът Хенри
Демарест Лойд, критик на монополизма, който в книгата си „Wealth ageinst
Commowealth“ проследява полукриминалния възход на „Стандарт Ойл къмпани“,
обобщава неговите теоретични размисли със синтезиращия израз: „Свободата създава
богатството, богатството унищожава свободата“.
На второ място трябва да вземем предвид и краткото и ясно обобщение на Франсоа
Фюре за влиянието на Френската революция: тя „минава през Европа повече чрез
нацията, отколкото чрез демокрацията“, казва той. Това важи с особена сила за
Източна Европа /3-та и 4-та „времеви зони“ в теорията на Ърнест Гелнър/.
Оттук следва, че източните либерали са „народни“ либерали или „национал-
либерали“. На Л. Каравелов дължим най-краткото им самоопределение: те се борят за
„свобода лична и свобода народна“. Последователите на Петко Каравелов и Драган
Цанков са се наричали „народни либерали“.
В Украйна в края на XIX и първата половина на XX са невъзможни класически
либерали, а в качеството си на „народни либерали“ те имат своя индивидуален профил
Най-общо казано, идеолози като Костомаров и Драгоманов са „леви“, езиково-
културни народници и политически федералисти, последователи на идеята на чешките
федералисти от средата на XIX в. за обединение на славяните на демократически и
федеративни начала. Идеята на чехите обаче е това да става под егидата на
Хабсбургите. В тази католическа федерация са включвали и южните православни
славяни. Същата идея се предлага и от страна на полското задгранично правителство в Париж чрез добре известния ни Михайл Чайковски. Това е интересна тема, със
съвременни проекции, която изисква стотици страници.
В смисъла на горните понятия може да се говори за „историческа връзка“ към края на
Първата световна война и в периода на Двувластието. Ценен източник в това
отношение е „История на Втората руска революция“ на Павел Милюков, лидер на
руските национал-либерали /на Конституционно-демократическата партия, наричана
още „партия на народната свобода“/. Тя дава ясна картина на руско-украинските
взаимодействия, които са доста специфично структурирани, със своя
вътрешноукраинска динамика, производна на фундаменталното разделение между
католическо-униатски и православни украинци.
В началото исканията от украинска страна са умерени и не отивали по далеч от
идеята за културно самоопределение. Но от Киев идват все по-големи искания
съгласно предварително разработен план за национално-териториално обособяване
на Украйна в най-широки граници. Вдъхновител на тези стремления, казва Милюков, е
„бащицата“ Грушевски /„батько“ М.С Грушевский“/. Придобил опит в националните
борби на австро-славянска основа в Галиция, в новата ситуация той прилагал в борбата
срещу петроградския „централиъм“ същите непреки и гъвкави похвати, които били
изпробвани в борбата с Виена.
„Според съобщението на самия М.С. Грушевски в новото издание на „История на
Украйна“ – пише Милюков – още преди войната се създава съюз на автономистите-
федералисти, в който „ръководна роля играят украинските представители“…След
революцията, по думите на същия този Грушевски, украинските „поступовци“
/прогресисти, подобно на сръбските „напредняци/, излизайки от стадия на своето
тайно съществуване, в първите дни на март поемат инициативата за създаване на
национален орган в Киев. По силата на съглашение с различни киевски групи и
кръжоци, се образува такъв орган под името Украинска Централна рада от
представители на партийни групи, кооперативи, работнически, военни, културни и
професионални организации на украинското гражданство независимо от партийните и
групови разногласия, с цел достигане на широка национална и териториална
автономия в руската федеративна република.“
Такъв е „народният либерализъм“ на западните украинци, който постига важна цел –
териториалните граници на УССР са очертани по класово-партийна целесъобразност и
е поставено началото на „коренизацията“ /“украинизацията“/ под ръководството на
Грушевски, продължила до към 1930 г., когато Сталин я преустановява.
Съвременните политици, появили се в политическото поле след 1991 г. са либерали
само номинално и в подаваната от Запад политическа реторика. Единственото
„либерално“ на Юшченко, Тимошенко и Порошенко е геополитическата им ориентация
към Запада, но това напълно съвпада с идеологията на Дм. Донцов – с католическия
елитаризъм на неговия заимстван от Шарл Морас „интегрален национализъм“ и с „римската“ идея, копирана от Мусолини. Във всяко друго отношение украинския
„либерализъм“ в същността си е русофобия.
Съвременните руски либерали са идеологически наследници на „западниците“ от
кръга на Грановски, Белински и Тургенев, а някои от тях – на Чаадаев /Ал. Ситин,
например/. Техният либерален акцент е друг – реформиране на държавата така, че
авторитарния елемент да бъде заменен от елитарната власт на „свободни пазарни
субекти“, като тези, които се появиха с прилагането на „шоковата терапия“, произвела
„либерали“ като Ходорковски, Березовски и всички онези, които наричаме „олигарси“.
/Поставям кавичките на „либерали“ в контекста на цитираната от Джовани Сартори
„Манчестърска школа“/. Подобно на Грушевски, Виниченко и другите представители на
Украинската Централна рада, те също са борци против „централизма“.
Днешните руски либерали са малко неразбираеми за мен, меко казано. Преди
последните избори за Руската Дума лидерът на партия „Яблоко“ Н. Рибаков заявява по
БНТ, че на партията е забранено да участва в тях „заради позицията за мир и свобода,
заради живот без страх и заради искането за спиране на огъня“. Това отговаряло на
„интересите на всички хора по света“. Мисля, че тези думи в настоящия контекст не се
нуждаят от коментар и все пак – бих задал два реторични въпроса: 1.Колко пъти
Руската федерация трябва да спира огъня, за да бъде въоръжавана Украйна? 2.Коя е
държавата на „всички хора по света“?; да не би да е т.нар. „дълбока държава“?
Каква ще бъде според вас съдбата на Украйна?
По този въпрос един историк може да каже малко. Първо, много трудно, ако не и
невъзможно ще е да бъде стабилизирана украинска национална идентичност върху
основата на идеология от първата половина на XX в. в съседство с Русия, от една
страна, и Полша, от друга. Двете позиции, разбира се, не са еднозначни, но са сходни
по отношение идеологията на ОУН.
А украинската политическа класа очаква войната да стабилизира националната
идентичност, ако съдим по интервюто на новоназначеният главнокомандващ на ВСУ
Михайло Драпати от 23 юли 2026 г. В него той заявява, че ситуацията на фронта може
да се промени чрез "работа с населението по въпроси, свързани с държавността и
формирането на национална идентичност; като се обяснява на хората, “че те са
украинци, а не, извинете, остатък от Съветския съюз”. Сега е „моментът на истината“ за
„консолидация, когато в езика, в религията, се изгражда фундаментът на нашата
държавност“ /подч. от мен – А.К./.
Второ, което е по-важно. В ситуация на война може „да се работи с населението“ като
се налага цензура. Но в условията на мир, макар и въоръжен, започват да изплуват в
публичното пространство колективни и семейно-фамилни спомени: милиони
украински граждани съхраняват в семейно-фамилните си памети спомени за Втората
световна война. Фолклорът, съхранен в писмена форма също е важен резервоар на колективната памет /в смисъла на П. Нора/. Ето един „прекрасен“ пример. Когато
Драгоманов обяснява интереса си към фолклора в своята автобиография, пише:
“Изучаването на богатата и прекрасна народна словестност, а особено на
политическите песни, които съдържат политическата история на украинския народ,
разказана от самия него, ме накара да обикна дълбоко този народ…Изследването на
песните за борбите между украинци и турци, и то в сравнение с подобни песни на
балканските народи, ме накара да се замисля над т. нар. Източен въпрос”.
Н. Караиванов – „Професор Михайло Драгоманов и България“
Фолклорът говори за борби между украинци и турци, тоест, между православни
християни и мюсюлмани, а не между руси и украинци. Друг пример – Костомаров
казва, че обявеният днес за герой на Украйна хетман Мазепа е бил „човек извънредно
лъжлив“.
Най-общо казано, доста противоречива и рехава е основата, на която се строи
украинската национална идентичност.
© Издателство „Послепис“, 2026. Всички права запазени.